Снимка: Е.V. Шабла © Copyright 2019

Днес слушах FM радио, за да си спомня какво беше усещането да се возиш в такси преди 10 години. Припомних си, защото музиката беше абсолютно същата, както и тогава. Всъщност беше същата и както преди 2 десетилетия: Sting се редува със Stevie Wonder, White Snake с Mariah Carey – няма какво да ви отегчавам.

Причините по радиата да се пуска една и съща музика вероятно са известни (няма пари за права и прочее), но не са никак интересни. Много по-интересен въпрос е с какво точно се занимават музикалните редактори, ако не им се налага да избират и да пускат нова музика. Какво точно работят те?

Да кажем аз съм музикален редактор, който може да избира всеки ден между 200 парчета. Ходя си значи аз на работа, зареждам тези 200 парчета и после си гледам моите си неща, докато ми свърши смяната – нещо в интернет си ровя или заработвам настрани на хонорар някоя реклама. А ако ме питат защо не пускам нова музика, отговарям: „Питай шефовете“. Разбира се, шефовете са отговорни, че няма бюджет, че положението е тежко… Те носят отговорност и за това, че времената са такива, че политическата ситуация е такава. А музикалният редактор – той е един обект в пространството, който всеки ден се пренася до радиото по силата на задължението.

Предполагам, че много хора биха защитили подобна работна позиция, пък и вероятно са в  подобно чудно положение: шефовете не ми дават работа, аз пък ще си гледам моите си неща. Ако някой отстрани зададе въпроса: „Ама как така музикалният редактор взема заплата, а музиката си е все една и съща?“, обществеността не се разтревожва особено. „То па една заплата“, е отговорът.

Причина за това спокойно отношение към работата, донякъде е фактът, че практически не е разпространена мисълта, че непоемането на отговорност всъщност е вид безотговорност. В училище учат по-скоро, че ако нищо не зависи от теб – това е единственият начин да останеш независим. А да си независим е голям плюс. Това да не си обвързан с никого и нищо е страхотна цел и смисъл на живота на Балканите. Така не могат да говорят лоши неща за тебе, а и няма да изглеждаш слабак.

Всъщност, глупости: в училищата не учат нищо и за независимостта, извън главната й буква на историческо събитие, точно както не учат и нищо и за поемането на отговорност. Такива предмети няма, защото те не са важни за обществото, а и учителите все пак са обикновени Работещи и не им е работа да поемат отговорност за учебната програма.

Но вие, естествено, никога не можете да обвините точно учителите в безотговорност. Те ще се засегнат и ще обяснят много убедително, че учителската професия е тежка – все си „на топа на устата“: трябва да се харесаш както на директора, така и на родителите. А всяка допълнителна отговорност носи риск да не се харесаш и така да не успееш да задържиш работата си. Но защо ще те уволнят, ако носиш отговорност? „Не знам, питайте Министерството“, отговарят учителите.

Чиновниците от самото Министерство на образованието обаче единодушно обясняват, че се чувстват затормозени от факта, че са единствените в страната, които трябва да поемат отговорност за образованието. Това е непосилна тежест за хора, които са свикнали някой „отгоре“ да поема отговорност. „Отгоре“ също рядко се поема отговорност, защото ако нещо се промени, онзи, който е поел отговорността, ще плати солената цена и на омразата на онези, които не желаят да плащат нищичко. На самия министър също може да му бъде „потърсена отговорност отгоре“ – и той да е принуден да подаде оставка – а това означава хаос и още повече безотговорност!

Затова и винаги, когато става дума за отговорността, Работещият човек – независимо дали учител или музикален редактор в радиото – ви разкъсва в словесна атака: та той е отговорен – става всяка сутрин, облича се, излиза и се старае да е на работното си място точно навреме! Това е толкова тежко! След това се съобразява с шефа – каквото шефът каже, трябва да бъде изпълнено без много много въпроси – нима е лесно? А и колкото и да е еднообразна работата, светът е така устроен, че все по някое време в работния процес ще се появи някое непредвидено обстоятелство. То ще бутне Работещия към нови въпроси, за които ще трябва да бъде потърсена отговорност. Затова и голяма част от енергията на Работещите отива, за да избегнат ситуации, в които ще се наложи да се поемат отговорности. А след това работният ден завършва и следва прибиране у дома, грижа за семейството… Много неща са на главата на горкия Работещ – той не може да рискува с поемане на повече грижи.

И все пак в обществото Работещият е поставен много по-нависоко от Безделника, който пие бира в парка или се шляе по изложби. Безделникът е благословен с една приятна безотговорност, докато безотговорността на работещия е тежка, отговорна. Единият е част от Системата, а другият най-безотговорно избягва да се занимава с нея, което е просто обидно. Затова и ходещите на работа често ще бъдат чути да използват изрази като „Аз имам семейство да храня“, „Не мога да си позволя да ме уволнят“ и прочее баналности, отправени с упрек и завист към Безделниците.

Разбира се, има и примери на хора, които умеят да поемат отговорност. Този тип хора са два вида: едните ще ги наречем Психари, а другите – Идеалисти. И докато първите „създават“ отговорности, то вторите обикновено ги „изпълняват“. В света съществува и трети вид поемащи отговорност: Психари-Идеалисти, но този вид хора е толкова рядък, че е в рамките на статистическата грешка.

Идеалистът, поел отговорност, може да се срещне в обитанията на всякакви каузи, инициативи, фондации, дружества с благотворителна или идеална цел, в почти всички НПО-та и доста по-рядко, практически незабележимо, в сферата на изкуствата.

Другият вид – Психарят, поел отговорност, е по-разпространен: той обитава сферите на бизнеса, на мениджмънта, броди из дебрите на изпълнителните комитети на спортните федерации, оглавява агенции, дружества, участва в големи сделки, дирижира перспективните проекти, но понякога го сполита тъжната и незавидна съдба да стане депутат или министър, с което възможността за поемане на отговорност значително намалява.

Психарите с лекота се нарамват със задължения, поемат на плещите си обещания за големи проекти, които изпълняват, когато се озоват на подходяща позиция. Те са склонни да рискуват, за да направят повече пари от обикновения Работещ, и успяват да маниуплират Системата в своя полза. Което не е особено трудно за Система, която работи на принципа на „питайте шефа“.

И накрая: ето го и Керванът.

Върви си Керванът с бавен ход, а в него всички са наредени по ниво на отговорност. Най-отпред е Главният Психар – той носи отговорността Керванът да не се изгуби в пустинята – много тежко занимание. За да не се разсея случайно Главният Психар, докато носи тежката отговорност, всички гледат да не го закачат за нищо. Около него са наредени редовите Психари, които обаче са в постоянна схватка с Идеалистите и заедно се карат накъде да върви Керванът.

Най-отзад се подрусват Работещите.

А накрая на Кервана, съвсем изостанали, ходят пеша Безделниците. И току- някой от тях се изгуби в пустинята. Но, изгубени, един-двама Безделници по щастлива случайност достигат до Оазиса, от който Керванът, залисан в битки и спорове за личната отговорност, все повече се е отдалечил.

Ако прочетеното ви харесва, може да закупите книгата „Електро“ през онлайн магазините на Ozone.bg (безплатна доставка),  БГ КНИГА, CIELA.com, ORANGE CENTER (както и в книжарници Orange), Store.bg, Kнижарница ЛЕКСИКО.

„Електро“ се предлага и в книжарница „Гринуич“. Ако я поръчате на лично съобщение на фейсбук страницата Ема Венева, всички средства отиват за автора.