Photo credit: Ema Veneva. All rights reserved. Copyright ©2017-18

Обичам кадмиевите тонове слънчеви ноемврийски утрини
и онази стена Витоша – наклонена от мъглите картина,
и силуетите на жени с дълги палта и остри обувки,
и мъжете до тях с прошарени, фини черти, забързани,
и опънатият им вид на изгладени, с който високо говорят,
и кафето, избръснато гладко, което още дими в мисълта им.

…Скачат в големите автомобили и се радват: „Петък е“
и се щурат с колите между двуцветните пешеходни пътеки,
след тинейджърите и чиновниците, които изтичат с бутане,
като камъчета бъбриви в планински поток, преди да замръзне водатa.

И вие син дълъг врат под небето добре опечено тролеят.
С носещите колони на черните клони дърветата подпират
зазрелия ден и в носа на минувачите пъхат
ту грапави листа, ту бензин и прах, и ту се смеят.

Какво да правим с тези извънредни сезони, когато са топли,
с тази продължителна есен, по-прясна от сърцебиене,
по-силна от ритник на вратар от Шампионската лига?
Какво правим с прозрачното време, когато не е нищо особено – време
без капчица дъжд вече седмици, без намек за облаци, толкова хубаво?

Но стана десет часа и отварят врати магазините.
Звънят бутилките червено вино по стелажите, танцува зимна
ръченица лютеницата, и златните капачки на бурканите
прищракват – кухи тъпани… И влиза рязко, някак делово подсвирква
дебелото момче от борсата и носи коледните сладки.

До Коледа остана колкото от тук до утре – едно кафе, една ракия време,
с добри познати уговорка в заведение и още няколко подобни срещи,
и бързата надежда, че – ще падне сняг. До Коледа е
колкото парцел озон и километри атмосфера и краткият,
вторачен поглед във небето, който вярва, че някой близък
се завръща вече –
със следващия самолет