Ангел Спасов, „На Раздяла“, 1918, НХГ, All rights reserved. Copyright ©2018

1.

За какво ли си мислиш в момента,
далече от мене отишъл?
Доскоро общата ни мисъл
беше като лента на касов апарат:

– “Сметката, моля!” – “Ей-сега, готово, нося я!”…
                …разчети за всеки ден,
                      отчети за всеки похарчен лев,
                          планове, дати,
                                рождени дни на приятели,
                                    общ боклук,
                                          общ матрак
                                              и закуската късно след изгрев…

Общата ни мисъл доскоро
беше руло тоалетна хартия:
всеки дърпаше (като от линия)
и последният сменяше ролката.

Но сега е друго, странно някак.
Ставите на утрините
се влачат дълго из хола
и похапват кисело мляко.

Сега е друго – празно,
като изветряла емоция.
Безвкусно е като лекарство
за болен на антибиотици.

Устните пресъхнаха, забравени.
Очите изобщо не плачат,
но защо са подути? И цял ден ли
ще бъдат притворени?

Изгледът към западната част
на града се повдига.
Толкова е окаян, че по-добре сам
да се хвърли от прозореца.

Давят се кукичките ти за риба
в локвите пред блока,
в локвите, пълни с априлски мраз
и с пролетна болка.

Къщи комични и вие,
комини на ТЕЦ-а отсреща!
Удавете се, сринете се, изчезнете.
Спасете се от пролетната депресия!

Пред огледалото бавно се сресвам:
за какво да се боря повече?

Сякаш обичам разделите с теб.
Тренирам ги като ноти по петолиние:
Чертичка, опашка, задрáска…
Каква композиция болезнена!

2.

Но сега е друго, странно някак.

И си спомням как
докато ме възприемеш нормално,
три пъти се изредиха сезоните
и три пъти сменихме градовете.

Надпреварвахме се да играем на “кент”.
Боята на “пречиш ми” цакахме с “обичам те”,
“искам да сме заедно” носеше най-много точки,
качвахме на “остави ме на мира”,
губехме на “без теб не мога”.

И веднъж ти каза “нещастен съм”
и обяви “всичко коз”.

Довиждане отново, натрапчива любов!
Гостува ми, похапна си от стиховете,
с куплетите си поигра… Но виждаш, че
засилвам като топката за боулинг
уверено емоциите си по листа
и две събарям само кегли:
                                                      черната на страха
                                                                       и бялата на свободата.

И в тъмнината на боулинг-залата,
докато засилвам топката,
чувам шепота ти в ухото си:

“Ела с мен още веднъж, обич моя,
да се върна с теб назад към детството си!
И още по-назад ела: дай да посмуча
от гърдите ти спомени за себе си,
дай ми огледалото на бебето, което съм,
като лакомо сукалце ще дърпам зърната ти,
ще се нуждаеш от мен като майка от детето си…
Нещастен съм като делва, скъпа, самотен съм!”

Махни се, душе-мъже, остави ме, моля те!
Вземи си тази горчива сантименталност.
Откачи впитата в мен сексуалност. Остави.

Да забравя за тези избори, по-тежки от танкове,
остави, да забравя тези войни и техните телени фронтове,
остави тези битки, в които бинтоваме чувствата сложни.

Остави…

да сменя тези завеси зелени в този апартамент временен,
да напия тези весели вещи, че да станат безпаметни…

Остави ме.