Помниш ли светлините на Виена,
подредените улици, цветните пейки?
И как лежахме, усамотени
под звука на арабските флейти?

Помниш ли фасадите, строени,
спретнати, послушни по войнишки,
и онзи немски – какво приключение!
И онази патерица – английския?

Помниш ли улица „Йонщрасе“,
наклонена към двореца и парка?
И сладкарницата… Как ли се казваше?
А единайсти март две и единайста?

В онзи следобед – дали не си спомняш? –
бяхме създали пустиня в леглото
и дребни бедуини се разхождаха,
бутайки всичко наоколо.

Но после СD-то прескочи, задра,
и флейтите завиха в агония.
Пуснахме на телевизора звука
и… – FUCK! – дяволи давеха Япония!

Ронеха се коли в океана кален,
подобно на хляб в супа от говеждо.
Изчезваха електроцентрали,
пристанища, цели крайбрежия…

Напълни се стаята с шум от вертолети,
слаб глас проклинаше зад кадър,
вода заливаше стотици километри –
и тогава аз се разплаках.

Наводниха се гънките пустинни,
размаза се лицето ти изумено.
И в спасителен сал бедуините
напуснаха по Дунав Виена.