Извинете,
избождате ми очите.
Отстъпете малко,
ако обичате.
Нищо лично.
Просто сте ми твърде.
Обиждам ви?
Айде, айде.

Земята е кръгла,
знаем добре и аз, и вие.
Но е пълна с остри ъгли
и ръбове.
И в тях се събират
всякакви мръсотии
и душевни гъбички.

Всичко вече е ясно.
Видяхте, изглежда,
че жонглирам умело
в диалога си с другите.
И решихте внезапно,
любезно и смело –
да ме пречукате.

Не е вярно?
О, хайде да не е!
Застреляхте ме със себе си
и с жизнените си цели.

Вашите борби,
вашите успехи,
колко нещастни сте били,
колко били сте весели…

Хвърлихте ме в цял ръст в яма
и, вместо пръст,
засипахте отгоре:
за деня своите планове,
срещите ви с вълнуващи хора,
вашите шумни утехи,
похвалите,
които сте получили,
магазинът за хубави дрехи,
доволното благополучие…

Всичко вече е ясно.
Изглежда,
да помагам на другите мога.
Затова се наместихте
на стола отсреща –
подобно пациент
при психолога.

И поникна
в плодородната почва
вашето самолюбие.
Вие цъфтите,
но аз да гния започнах
и някак… да се изгубвам.

Слушам гласа ви
по сто часа дневно,
да го спра не успявам,
гледам си смартфона,
бутам го нервно –
а речта продължава:

…Как винаги ставате рано;
как в неделя тичате в парка;
как мразите вéгани само!;
как не можете без цигарка;
как животът не става без ракия на масата;
без гърдите на младите мацки;
колко трудно жена си понасяте;
колко харчи колата извънградско…

Има различни хора на Земята,
знаем добре и аз, и вие –
някои от тях (като мен) са емпати,
а други са… психо-вампири.

И ето, сега ще го кажа
високо,
понеже разбрах ви играта:
няма по-трудна личност
наоколо
от вас – господин Психопата.

5 окт.