Salfetka Art. Ema Veneva. All rights reserved. Copyright ©2016

В детството си измислях наново зодиите, религиите,
ракетните площадки за пеперудите.
Обичах пясъка в малките си шепи,
обичах да се смея, отмятайки назад главата си,
и се кълна, че си спомням първия си рожден ден, и втория, и третия,
и онези, плачещи за майка си, щурци вечер,
и полароидните сенки по двора, които се местеха,
и керемидите, с които рисувах въздух
и измествах надалече с метри
чуждите структури – възрастните,
и скучните за гледане в печката въглени,
и къщата – същата – с първо високите,
а после възможните стълби.

Дали не започнах още тогава – джудже подценявано –
да чувам думите в стъпки,
дали не броях как по дългата линия трамваят
бумти правилно и стърже, и всяко бумтене беше огън?

Но как се очертава неясното измерение на спомена?

Дали споменът се усеща само в онези конкретни секунди,
когато се чудиш колко дълго продължават последствията?

Не е там споменът, няма го.

Спомените се местят измамно подвижни (такива бяха и вчера),
и с тях измерваме единствено тихото си,
но постоянно биологично срутване и умората,
от която се плашим всички.

Докога времето ще се връща, за да ни затисне?
Докога, без да можем да спрем да тичаме след  силните мисли,
ще виждаме старите си години и ще им се усмихваме…

„Повече от живот ни е даден.
Дадена ни е природа“, надяваме се и вдишваме.
„Такава беше истината“…

А другото бе сън.