За големите градове, за огромните градове и за много значимите градове трябва да се пише като за естествените и все пак изключителни чувства (любов, пристрастяване, гняв, смърт) – много внимателно. Или много оригинално, или да не се пише нищо. Защото изключителното понякога е скрито под крайно банален вид и лесно бива прегръщано от хора със случайни намерения, и приветствано възторжено единствено заради бляскавата си форма, а не заради съдържанието си.

Затова не съм написала нито ред за Париж все още – а това е най-приветстваният град в съвременния свят.

Първо, на повърхността на представите си знаете, че това не е място, а „дестинация“ – и вие сте от милионите хора по света, лъгани години наред от туристическите компании. Чрез своя бизнес те са изместили истинската същност на този мравуняк, за да ви изкушат. И тяхната представа за „дестинация“ – грозна, студена, практична дума – вкарва човека директно в бездната на туристическия водовъртеж и го залива с водопади от скъпо предлагана евтиния и всякакъв вид храна – включително духовна (отново премислено скъпа).

Не ми допада туризмът, разбира се, изнервя ме, както изнервя абсолютно всеки друг турист. Но под неговото повърхностно наметало има какво да те съблазни и кой може да избяга от богатия му капан? Много се оставят да бъдат съблазнени, като в знак на самозащита съблазнените бягат от мисълта да се влюбят в Париж – капан на скъпите материални и духовни дрънкулки – и на несметно цивилизационно богатство.

Познавам хора, които намразват завинаги префърцунената сантименталност на този град, както се търсят недостатъците на сексапилна жена или както се рови за пропуски в ума на чаровен мъж. А други изразяват предаността си като сключват брак пред Нот’р Дам (или поне правят снимки там – защото Париж отдавна е поза и марка)… А трети… Те чакат на опашка пред Версайския дворец – място, което за тях представлява историческо доказателство, че кичът, който те обичат, може и да бъде нетленен, ако е увит в подходящия целофан. Това също е една от съблазните на този град, чиито граждани са научили така добре да го продават, на толкова висока цена!

Проблемът с Париж обаче не е космическата му цена, колкото това, че човек знае всичките му евтини трикове – те са описани достатъчно добре и в литературата!

Но точно както и Хенри Милър навремето – въпреки това си знание – всеки попада в неговата клопка. А когато всички едновременно се влюбят в нещо, то се превръща в непреодолимо историческо обстоятелство.

Аз също се спънах в тази огромна човешка конструкция, толкова перфектна в своята небрежност, тя ме хлопна по главата и ми глътна езика с алчната си уста – така естествена и толкова префинена едновременно.

Целият свят идва на поклонение в европейския Йерусалим поне веднъж в живота. Моят първи път беше вълнуващ, вълшебен, сънувах огромните сгради, които ме обгръщаха… Преживях силен еротичен сън с главна роля в него на двамата полицаи и едната полицайка пред входа на Операта: естетизиран gangbang. Подпирах се на огнени решетки, които се забиваха в кожата ми – какво клише! Но в Париж и за Париж всяка мисъл е позволена, дори да е „клише“, стига да е достатъчно конкретна. Изобщо уважението към конкретното винаги седи в основата на големите цивилизации. Единствено проумявайки силата на конкретното, източноевропеецът може да проумее онази еснафска, старомодна естетика, подпряна на рамената на гигантите КЛАСИЧЕСКА КРАСОТА и ЕСТЕСТВЕНА СИЛА, които от своя страна са подпрени на раменете на гигантите ОПИТ и ИСТОРИЯ. Чрез тях Париж циркулира из континента като кръвоносна система. Но по-необразованият българин, турчин, сърбин си мисли, докато гледа правите тротоари и огромните сгради: „Ето го животът, какъвто би могъл да бъде и у нас… Хората по улиците са също така небрежни като нас, защо не?“

Но понеже по-основната част от културата на една държава не е в това да има талантливи хора на изкуството, а се състои в умението да ги оцени – балканският човек бързо разбира, че родното му място е малко далеч от цивилизационните традиции на Париж, които не се създават от ден за ден и не се рушат с Окупация, граждански сблъсъци или студентски демонстрации.

И източноевропеецът се връща леко зашеметен у дома и като всеки турист, си е донесъл късче от града – картинка над леглото, магнит за хладилника… Спомен. А може би текст, който на родна територия няма да получи никакво внимание. И това, че и американците, и латиноамериканците, и азиатците, и хората от Близкия Изток се връщат у дома си със същите снимки, магнити, спомени и текстове, не го топли никак. Париж си остава там – незаобиколимо историческо обстоятелство.

…А аз през цялото време усещах, че всеки, обвързал живота си с Париж, дори и насън, е взел най-важното решение в живота си и ревнувах града от туристите му, от всичките му милиони посетители и жители. И виждах, че и те ревнуват от мен. Но никой не може да обвърже живота си с място, което е на всички. Колко да е хитър, че това място да стане само негово? Няма как да се получи!

И също като тях – милионите – и аз си пожелах да вдишвам още много пъти от усещането за истина и автентичност, да живея с искреността, с прекрасното чувство за общност с дъх на тоалетна, в което дори смъртта се превръща в част от поредната легенда, украсяваща короната на човешкото величие.

Париж, май 2017

Photos: Ema Veneva. All rights reserved. Copyright ©2017