Е. V. Copyright ©2019
Кастри, Пелион, Гърция
1.
Отиде си луната от плажа, скри се.
И последната жълта тръпчинка рецина
в прозрачната бутилка потопи се.
Пясъкът заскърца студено, закани се:
„Ще ви превърна в каменни отливки,
в скали, край които вълните се плискат,
в черупки на триста хилядолетия…
Махайте се оттука… Хайде, ходете си!“.
„Да си тръгваме? Охи, евхаристо!“ –
влюбените не търпят излишни съвети
от неодушевени трети страни!
…И оставаме в морския мрак, и седим:
възбудени, но неподвижни силуети.
Как се смее скалисто гръцкият бряг отстрани,
като вижда, че уж „няма нищо“,
но замеряме телата си двамата с ток,
че с насилие жестоко, подобно деца,
които играят на Народна топка в училище –
един друг се целим!
2.
…И излезе сред природата-зрител
онзи известен актьор: динамичният вятър.
Хладен и остър, той бе дошъл да участва
в древната драма… Надигна вълните
и те в хор запяха – многогласно и силно.
Да се отместим настояха властно,
хвърляйки кристална пяна.
Тръгваме!
Кърпите влажни припряно навивам,
обувам тюркоазено-зелените джапанки,
бутилките с вода прибирам, затварям
евтиното вино, смачквам еднократните чаши,
хващам банските, тежки от камъчета,
събирани в тях, търся очилата за плуване…
А ти уж да помогнеш, но вместо това –
ме целуваш.
Бързо скачам и хуквам. И таз хубава!
3.
И ето ме отново: виждам как обръщам гръб,
как смешно се препъвам с голите крака,
как мъкна чантите по пясъка бездушен
и шепна: „Ще се изкъпя от неяснотата
на приятелската връзка! Да не сме на
детски летен лагер, вместо в Гърция?
Ще изплакна тази глупава история,
пълна с вятърна драма и вълни от напрежение!
Ще си тръгна още утре, драги мой…
И ще ти стане като бял ден ЯСНО,
че спасявам от предателство тебе, женения,
и себе си – от твоята опасност“.
4.
…Дали не е моралът ала „православна църква“,
който спира желанията ни и ни обърква?
Ако се приближим един до друг още по-близо,
ще удавим третия – а той все пак ти бе близък.
Затова… Намирай го вече онзи изгубен сандал, Язоне,
а аз ще призова аргонавтите! Време е да отплаваме –
на някоя яхта.