„Електро“: Животът е като влак, движен от поезията


Ревю на книгата „Електро“, направено от Антония Руменова. Текстът е публикуван в Woman.bg на 06.06.2019

Казват, че всеки артист цял живот се стреми да нарисува собствения си портрет. И докато при мнозинството писатели, поети и художници всичко се свежда до крайния резултат, в поезията на Ема Венева от стихосбирката „Електро” насладата е от самия процес. Тя рисува, защото ѝ се рисува, защото знае, че е родена за това. Както най-добрите разказвачи разказват не за да задоволят любопитството на слушателите, а защото се наслаждават на сладката магия от споделянето на история. 

Рядко читател може да бъде завладян от съвременната българска литература, при все че повечето книги се издават за фасон, за подпора на профила в Инстаграм или на страницата във Фейсбук. Но не искам да съдя за достойнствата на поезията в „Електро” през контраста на нея и нищото, което я заобикаля. Дори при реален, неподправен литературен живот в България, при конкуренцията на талантливи поети, тази поезия ще изпъкне с автономната си красота. 

Като журналист и автор (включително за Woman.bg), Ема притежава ярка наблюдателност и широк поглед за случващото се наоколо. Тя умее да възприема живота, какъвто е, и притежава честност за неговото точно изобразяване. При нея липсва преувеличаване или недоизказаност, що се отнася до материалния и нематериалния свят. Отсъства и манията за осакатяване на индивидуалността в името на модата. Никое творчество, изградено върху фалша и тенденциите, не е оцеляло във времето, и затова поетесата посяга към ядрото на чувствата, картините и значенията, които ще издържат смяната на социалните мрежи с по-революционни форми на комуникация. 

Въпреки очевидните влияния и подражания (Гео Милев, Томас Елиът, Владимир Маяковски) тази поезия осъществява контакт с реалността, тя е непосредствената връзка с живота без подмладяващи, изсветляващи и размазващи филтри. Напоследък точната ни оценка за действителността се затруднява именно заради естетическата цензура, която вкупом започнахме да прилагаме на ежедневието си. Всеки иска да изглежда по-красив, отколкото е, по-богат, отколкото е, по-харесван, отколкото е, по-обичан, отколкото е. 


Снимка: Георги Казаков

Ема обаче ни показва как ще изглеждаме, ако цялата система за социално разкрасяване рухне изведнъж. Как щяхме да опишем чувствата си, ако Фейсбук спре да съществува утре? 

Ако погледнем на българската литература като на уред за отчитане на промените в образа на българина, може да си дадем сметка, че амбициите са се отклонили от богата душевност към богата външност. Ако българинът при Ботев и Вазов се е стремял към свобода, толерантност и образование, ако при Алеко Константинов е организиран воин, воден от материалните интереси и партийната политика, ако при Димитър Димов е тяхна жертва, в поезията на Ема Венева българинът е основно ловец на реакции, намаления, промоции и удоволствия за еднократна употреба, живеещ ден за ден. 

„Ловци на танци и ловци на време. Ловци на акции и намаления. Ловци на смет, ловци на семе.” ( от стихотворението „Love-ци”)

Кажем ли на глас 40 пъти ловци, колкото е употребено в стихотворението, ще чуем и представата на авторката за цялата суматоха – овце, хитро скрити зад образа на ловеца. Всъщност не сме никакви ловци, а стадо, подгонило поредната примамка, опакована под формата на обещание за любов, охолство, забавление, смисъл. И се оказваме излъгани, защото накрая сме събрали само колекция от вещи, които няма да ни донесат утеха при новата вълна от нужда да се почувстваме живи, и отново ще заприпкаме към поредната промоция, заместител на емоционалните ни празнини. 

Но емоциите не са от толкова съществено значение, когато е по-важно какво показваш, а не какво казваш или правиш, както става ясно от стихотворението „Ден за ден”. 

„Живеем като новини в емисии. Манипулирайки събития, света показваме на другите, но не и на себе си.”

Ема прави пълен кръг, като първо изследва себе си, след това квартала, обществото, в което живее, след това света зад граница и на финал отново се връща към себе си – структура в художественото произведение, която днес минава за старомодна, но която помага на читателя. Може да четете стихотворенията в „Електро”, както едно след друго, за да следите надграждащата се впечатлителност на авторката, така и в случаен ред. 

Книгата остава вярна и на друг принцип от старата школа – използването на препинателни знаци. Интонацията дава живот на поезията, насочва кога да си поемем дъх и кога да продължим, като тези паузи са смислово свързвани с метафорите в редовете. Поезията на Ема е музикална, редувала е сричките, подреждала е думите, за да е нещо повече от статус за социалните мрежи и евтина рекламна дейност, а да прилича на песен. 

Малко тъжна, до наелектризираща и ядосана, поезията в „Електро” ни дава сигнал, че във връзката с живота е значимо не само показването на фактите, а и тяхното разбиране. Макар и не винаги сръчно, най-силното качество на младите поети и писатели е в непосредственото отразяване на действителността. Всеки млад автор трябва да издебне момент, в който да каже нещо ново на този свят и да го каже със собствения си глас. Ако един от тези два закона не е спазен, вие сте всичко друго, но не и творец. 

„Електро“ може да се намери в книжарница “Гринуич”, Orange Center, “Книжен ъгъл“, както и онлайн от Orange Center и Store.bg.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s