Илюстрация: Ема Венева/ @milamuratti / Digital Art / Copyright ©2024

Майко, помня колко беше красива,
когато беше дълга косата ти.
В огледалото те гледах как я решиш,
бях три годишна… или четири.
Възхищавах ти се с поглед нисък,
да бъда като тебе исках.
Разглеждах обеците ти големи, дървени,
и във велурената чанта бърках.

Отварях червилата ти и ги развъртах.
Изпусках огледалцето на пода
върху мозайката. И пудрата разсипвах,
за да покажа, че не искам да излизаш,
но ти си слагаше обувките на токове,
и дългото палто обличаше.

Един ден ти докосна само с дъх
лампиона в стаята и той угасна.
Уплашена се хванах за полата ти,
но ти строши от гняв със тока пода,
защото аз не исках да те пусна.
От гняв тогава ти ме бутна,
надвеси се над мен и кресна да порасна.

Зад черното пиано помня, че се скрих
и цяла вечер без умора плаках.
Останах без очички – плаках,
без пръстчета и без крачета
от плач останах – и без вежди,
но повече не те очаквах.

И започна да става по-ситна
в коридора мoзайката на пода,
и започнах да не се побирам
зад пианото и в гардероба;
и спря изобщо да се бави времето,
майко моя, красива.

А след това –
започнах да разбирам.

2024

Прочетете още „Астрология“: