Изчезвам в гората, синята,
изследвам мъглата глинена,
измервам в тревата ензимите,
засмуквам с пипета промените,
настъпили с времето в гените
на куп неизбухнали мини.

Раздирам се на път изгризан
под хълм със ягоди изписан.
Простирам кашлица прогизнала.
И въпросително се взирам
зад сипея, където е завоят,
в очакване да дойде…

КОЙ?

Стопирам с палец, с ален нокът.
Играя стенещ пешеходец,
пред мен, когато спира конник.
Облечен е във светла тога,
(извън съвременната мода).
На мащерка и на босилек

ухае, а и на трева висока.
На чиста риза, на върба, на почва,
На виолетки и на бергамот.
Завива ми се свят от този стоп,
защо стопирах тук изобщо,
а можех пеш да си походя?

На коня черен аз се метвам.
Светкавица в небето светва.
Препускаме, огъва се седлото.
Дърветата мучат и чупят клони.
Лицето му – сериозно и жестоко,
лицето ми – горещ котлон.

Внезпно, рязко, конят спира.
Гората, синята, назад изчезва.
Мъглата глинена умира.
Тревата се засуква като прежда
и някъде зад нас избухва мина
И облак мръсен се издига.

Пред нас отчупена земя лежи пияна.
До нея е морето като в книга.
Самичко влива се и се излива.
Милиони тонове вода и пяна
скалите цапат, после ги измиват.
От коня свличам се.

ПРИСТИГНАХ!

…
Изчезвам в морето – синьото.
Изследвам дъното глинено.
Измервам водата, ензимите.
Засмуквам с пипета промените,
настъпили с времето в гените
на хиляди риби… раними.

Ema Veneva. All rights reserved. Copyright©2011