30/11/2009

В коментар под статията за кризата и София в Biz News Blog се впуснах в дълго обяснение за кризата в Будапеща, където се намирам в момента.

Нямам никаква представа на кой доколко му е известно, че Унгария преживява голяма „криза“, причините за която аз, като не съвсем добре запозната с икономиката, се затруднявам да опиша. Знам добре, че за страните от Източна Европа, „криза“ не е дума, която може да се употребява в пълното й значение (че кога не е имало „криза“? – казват обикновено). Също така това съвсем не е дума, която може да стресне когото и да е било в тази част на континента.

Красива и дори незабравима архитектура… но правителството внимателно брои форинтите, нужни за поддръжката й.

Въпреки това Унгария, макар и в Източна Европа, е изключение. Може би поради някакъв идеал на унгарците, който аз бих описала като „непреодолим стремеж към нормалност във всичко“ (което намирисва на ужасна посредственост!),  а може би поради това, че страната наистина беше отбелязала изключителен напредък през 90-те години, то „кризата“ тук наистина може да се опише. Най-лесно с думите: „по-лош живот отпреди“.

Част от огромното количество бездомни хора в Будапеща дължи съдбата си на комунистическата политика от 80-те години, според която всеки работник получава дом. Е, естествено след разпада на системата е ясно, че освен работата си, тези хора губят и домовете си. Не знам за статистика, която да показва дали сегашната криза е увеличила броя на най-бедните хора по улиците на града.

„Кризата“ естествено се усеща във внезапното обедняване на хората, ако слушаме унгарските ни приятели. Но дали това е достатъчно? Унгарците обожават да се оплакват, е моето впечатление… Но да, „кризата“ се усеща също така и в непосилните сметки за парно, електричество, вода, които средният жител на Будапеща, е принуден да плаща (и за които вече ДОРИ НЕ СЕ ОПЛАКВА). Е, ние с Матиас успяхме да усетим на собствен гръб „удоволствието“ да плащаш сметките за вода, ток и газ „на база“ – т.е. да броиш над 100 евро месечно за нещо, което не си ползвал практически. Причината за големите сметки, според нашата хазяйка Рита е, че компаниите за газ, ток и вода са приватизирани и едва ли не „подарени“ на западни инвеститори, върху които държавата не упражнява контрол.

Преди да вярвам безусловно на Рита, си припомням, че УНГАРЦИТЕ СА СТРАХОТНИ НАЦИОНАЛИСТИ, което навярно им е „дар“ от „доброто старо“ комунистическо време, затова и малко критично наблюдавам как от уста на Рита думите „западни инвеститори“ звучат като  „капиталистическа инвазия“. Не е странно, че 50 годишната Рита се оплаква, че ПАРИТЕ В РОДИНАТА Й СЕ ДЪРЖАТ ОТ ЧУЖДЕНЦИ, но дори и да е истина, оплакването й също не говори особено добре за състоянието на страната.

Националистите са колоритни, обсебени идеалисти, които могат да бъдат и много опасни. Този човек е облякъл  антична униформа по повод националния празник. Унгарските националисти са най-очевидният показател за криза в страната.

И в Будапеща, както в София, част от строителството е замразено. Могат да се видят доста недовършени сгради, но в същото време държавата продължава да харчи от бюджета за ремонт на улиците и на някои от най-красивите фасади. Кърпежите и бавната работа на строителите по улиците ме карат подозрително да мисля, че правителството просто поддържа заетост сред населението. Едно е сигурно: работещите изглеждат демотивирани. Колко до експедитивността на унгарците по-добре да си мълча. Все още съм поразена от „бързината“ на красивия унгарец- продавач на дюнери (тук са по-популрни „гюросите“) на нашата улица. Току-що му бяха нужни буквално 15 минути, за да направи 2 сандвича! Искам да го видя на работа в „Мимас“ на „Попа“ в час-пик!

Матиас ми преведе статия за Унгария, публикувана в днешния брой на австрийския „Ди Пресе“: страната разполага с едни най-неефективните работници в Европа, а броят на безработните е по-голям отколкото след падането на комунизма! Анализът е наистина интересен. Не е радостно, но ние с Матиас се радваме, че абсолютно всичко, което интуитивно сме си мислили и наблюдавали в продължение на 3 месеца, без да разбираме нито дума от езика, се е оказало вярно! Ето статията тук (на немски).

Навсякъде из града текат неспирни строителни работи, финансирани от държавата. Всичко изглежда наред, ново и по стандартите – дори и химическите тоалетни. Само че защо ли им отнема толкова много време?

Преди няколко дни на площад „Бляха Луиза“ в нашия, 7-район станах свидетел на нещо странно: огромна опашка, над 200 души чакаше за… нещо. Мразя опашките, но любопитството ми надделя. Исках да разбера за какво чакат. Събуденият ми така наречен „журналистически“ интерес, ме подтикна да извървя доста растояние до началото на опашката, за да видя какво кара хората да висят наредени като пингвини на студа. В началото бяха отстъпили място на инвалидите (похвално, макар че по принцип леко първобитното чувство за йерархия ме дразни…) Всички тези хора, някои от които съвсем не толкова лошо облечени, и пребладаващо – пенсионери, чакаха за храна! След това пристигна един минибус, с размер на софийска маршрутка, от който по императорски церемониално изпълзя гигантски човек и с изключително бавен жест, изпълнението на който му отне може би 10 минути, отвори вратата на камионетката и извади отвътре няколко щайги с опакован хляб. Започна да раздава на хората, които с безразличие започнаха да го вземат… А аз седях и се питах: какъв е смисълът на всичко това? Правителството лъже, че раздава социални помощи, а хората лъжат, че са безпомощни, защото живеят с усещането, че управляващите им дължат нещо… Което със сигурност е така, но дали им дължат точно ХЛЯБ? Както и да е, такъв е циркът в момента в страната. Помислих си, че при такъв абсурд, не е никак странно, че в опашката не присъства нито един от онези действително НУЖДАЕЩИ СЕ образи в Будапеща, онези, които наистина гладуват, а именно – бездомните.

Парламентът се помещава в страхотна сграда, но няма да е лошо, ако хората вътре се замислят малко за онези, които действително нямат никакъв покрив над главите, вместо да си играят на социални помощи.

По неофициална статистика бездомните са над 50 000 души, предимно в около едномилионната централна част на града. Което, извън статистиката, значи – по десетина души във всеки по-топъл подлез. Всъщност безпризорните биха могли да изкарат пари за хляб само с едно протягане на ръка в някоя по-туристическа част, но повечето от тях дори не си дават труд да просят, толкова са асоциални. Затова докато камионетката раздаваше хляб на пенсионери и хора, които се изживяват като социално слаби (явно и според „Ди Пресе“ любимо занимание на много унгарци), клошарите заобикаляха площада внимателно и отдалече.
Въпреки наличието на някаква социална дейност в Будапеща, аз бях наистина стресната от нелепостта и фалша й. Всъщност може би, идвайки от страна, в която изобщо не съществува нормална социална система за гражданите в неравностойно положение, да видя наистина същото лице на жестокото общество в град, който смятам за по-европейски от моята родна София, действително ми подейства стресиращо…

Години наред Будапеща и цяла Унгария бяха смятани в моята родина за успешен пример за това как може да стане заможна една източно-европейска страна. Сега бедността танцува навсякъде по красивите улици и измежду зашеметяващата архитектура на това „сърце на Европа“. И ако питате колко е средната заплата за страната, ще ви отговоря: 400 евро или 800 лева, което е по-малко от колкото последно вземах аз в България. И ако, сега си мислите „е, не е толкова зле“, то знайте, че не сте прави: тук цените са съизмерими с много западни столици, т.е. почти нищо не може да се купи за 1 евро. Освен може би опакован в найлон вчерашен хляб. Но не и билет за метрото.