През 2012 г. излезе сборна книга с поезия от испанския писател Мануел Вилас (роден 1962) в превод на Рада Панчовска. Мрачни и весели, подтискащи и егоцентрични, иронични и градски, белите стихове в книгата се редуват със съвременна поетична проза, изпълнена със случайни наблюдения и субективни разсъждения. Нехаен и разпилян, циничен, но и справедлив, сътвореният от автора персонаж Вилас, е забавен, на каквато и тема да забърбори. Ето откъс от книгата, който ми направи силно впечатление:

„ЖЕНИ

Не ги ли виждаш, че са изчерпани, че не се държат на крака, че са те, които поддържат който и да е град, всички градове. С брака, с майчинството, с вдовството, с ударите, те се натоварват с този свят, с тази събота през нощта, където се смеят малко пред чаша бяло вино и няколко маслини. Товарят се с непригодни съпрузи, с несговорчиви годеници, с бащи в кома, с провалени синове. Пушат повече от мъжете. Имат рак на белия дроб, разболяват се, и трябва да бъдат красиви. Слагат си кремове, една тирания са кремовете. Парфюми и чорапи, и фини пликчета, и прически, и гримиране, и обувки, които измъчват. Но остаряват. Не оставят жените след себе си нищо, деца, най-многото, деца, които не се разбират с майките си. Никой не си спомня за жените. Истината е, че не знаем нищо за тях. Виждам ги понякога по улиците, в магазините, усмихващи се. Очакват децата си на излизане от колежа. Работят навсякъде. Домакини, затворени в кухни, които гледат към вътрешни дворове. Усмихват се жените, сякаш животът е добър. В много страни ги замерят с камъни. В други ги насилват. В нашата ги малтретират до смърт. Работят извън вкъщи и работят вкъщи, и работят в рибарските магазини или във фабриките, или в хлебарниците, или в барчетата, или в бингото. Не знаем за какво мислят, когато умират от ръцете на мъжете.“

Мануел Вилас, превод: Рада Панчовска

Естествено, един силно субективен текст, заслужава своя субективен отговор. Попаднах на „отговора“ случайно, докато търсех испанския оригинал на Мануел Вилас.  Намерих както оригинала, така и „вариация“ по него в сайта Oteadores en fuga. Автор е Кристина Морено (родена 1967), писател и графичен дизайнер. Ето какво казва тя в интервю през 2011 г. :

„…Написах вариация върху „Жени“ на Мануел Вилас. Кръстих я „Мъже“ и в нея, следвайки схемата на поемата на Вилас, описвам подтисничеството, което утвърждаването на мъжкия субект в днешно време, предполага. Според мен, върху индивида, роден биологически от мъжки пол, се оказва същия настиск по същия начин: той трябва да следва определен модел, без който никога няма да се превърне в „мъж“. Трябва да притежава семейство, да създаде юначни синове, да пикае публично, но да плаче скришом, да умира далече от дома във войни, чиито смисъл никой не разбира…“

Ema Veneva. All rights reserved. Copyright © 2013

„МЪЖЕ

 (вариация върху поемата “Жени” на Мануел Вилас)

Не ги ли виждаш, че все още вървят, че още не са се прибрали, а вече не се държат на крака, че са те, които кръстосват пътищата, всички пътища. С разделите си, с намачканите вратовръзки, вървят из света; удрят по задника сервитьорката вечер пред някоя бира и пакет “Дукадос”. Обикалят лошо осветени офиси, без приятели, без жени, без дори една проклета закачалка, на която да окачат пропадналите си синове, разочарованите си съпруги, и пият. Пият, както никой друг, преструват се, че пият, както никой друг, имат рак на черния дроб, на простатата, пикаят и ги боли. Обуват си панталоните и ги боли, а трябва да бъдат твърди. Вземат колата: една тирания е колата: застраховката, пастата за полиране, глобите, съобщенията за катастрофи с летален край, в които винаги мъжете са шофьорите. Но остаряват. Не оставят нищо след себе си мъжете: колата в гаража, два чифта черни къси чорапи и къща, която по-големите деца ще продадат. Никой не си спомня за мъжете. Истината е, че не знаем нищо за тях. Виждам ги понякога в полето, зад решетките. Мъже, затворени, защото са мразели някого. Усмихват се в баровете, сякаш предпочитат да се чукат, отколкото да си оправят животите, да си простят за живота си. В много страни ги преследват, ако обичат други мъже, в нашата някой по-голям им слага пура в устата и им казва: вече си мъж. Кръстосват изтощени улиците, моретата, пустините по заповед на институциите. Не знаем дали си почиват, когато умират от ръцете на други мъже.“

Кристина Морено, 2009, превод: Ема Иванова