(РАЗКАЗ с преднамерено УДЕБЕЛЕНИ и НАКЛОНЕНИ изрази и думи)

Пак бродя из песъчливо, горещо и ветровито място. Ходя дълго, а не изпитвам обичайните жажда, глад, умора. Не ми влиза пясък в очите. Няма какво да разплаче или да разсмее зрителите. Всъщност няма зрители! Въпреки това, всичко което се случва, е детайлно и красиво, внимателно подготвено за пред очите на… НИКОГО.Подминавам изсъхнали дървета. По тях НЯМА камери. Виждам само небето и го оцветявам с погледа си. Високо горе НЯМА сателити. Дори и да координират всичките си експерти и INTERPOL, полициите на държавите по света не биха могли да засекат местоположението ми по сигнала от мобилния ми телефон. Преди много крачки, изхвърлих досадния апарат в единствената река, която видях, и тя го отнесе. Не знам дали реката се наричаше НИЛ. Името й спря да ме интересува, още щом я зърнах.

Търсене? Намиране? Знание? Забрава? Тук търсенето и намирането губят смисъл, а знанието е тежест. Не помня вече какво е да изпитваш забрава. Общуването ми е единствено с шумоленето на пясъка. Вървя, накъдето пожелая. Но внезапно се спирам, ядосана. Все още не съм напълно сама! Някой ме наблюдава! Дано да е Господ! Само на НЕГО не бих се разсърдила!

Нещо прищраква в главата ми, както всеки път, когато ПОЛУДЯВАМ. Чувам някъде от мозъка си добре познатото и съмнително изречение, че Бог – съм аз. Обхваща ме ужасяващ страх. “Насън и на думи всичко е възможно” – опитвам се да се успокоя. Но аз вярвам на думите. И… съществувам, сънят само затваря циклите, които създаваме, докато сме будни. Внезапно се изтощавам и загубвам съзнание: сериозна подготовка за намерението ми да умра. Но какво умиране ме очаква? Болезнено като гримаса, която не мога да контролирам. Срамно!

Първото, което ми хрумва, докато умирам е, че трябва бързо да отида НЯКЪДЕ. Отварям очи с усилие и страх, защото подозирам, че “някъде” обозначава реалността. Затичвам се нататък, както кучетатата тичат насън, въртейки крака из въздуха, докато лежат на земята, с подлайване и скимтене. Ето го моето “нанякъде”.

Ето я реалността! Тя представлява място с висока, бяла ограда. Оградата е украсена с алени, къдрави, лакирани керемиди в китайски стил, подредени по игрив и лекомислен начин, все едно крият ресторант зад себе си. Има масивна дървена врата, боядисана в синьо. Бутам я с гумената си ръка. РАЗМЪРДВАМ муцуната си, за да подуша влагата на сенчестия двор.

Любопитството ми е огромно. Очаквам от реалността невероятни неща. Нека сега да ми бъде направено СТРАХОТНО ПОСРЕЩАНЕ след моето бродене из пустошта! Заслужавам го!

Влизайки в двора, закривам очите си с длан. За кратко ми причернява от липсата на силна светлина, към която погледът ми е привикнал по време на броденето. Отварям очи и поглеждам към краката си. Пред тях пробягва мъничка кобра. Тя бърза да се скрие в ъгъла на двора. Ура, вече не съм сама! За първи път тази нощ отварям радостно очите си. И тогава виждам СТЪКЛЕНИЦИТЕ.

Високи по половин метър, те са наредени из целия двор. В тях са спиртосани главите на ВСИЧКИ ХОРА, които съм срещала през живота си. На преден план са най-близките ми приятели. Очите на някои са зеленикави от течността. На други са червени и оцъклени. Тези, застинали в щастливи гримаси, ме поздравяват. Онези, чиито глави са отсечени болезнено, ме проклинат с изкривените си от болка усти. Вдясно от мен са подредени стъклениците с ГЛАВИТЕ НА РОДНИНИТЕ МИ. Стотици на брой, те образуват родословно дърво, което се губи в далечината на двора.

Поглеждам вляво. Там има ПЕТ ПРАЗНИ СТЪКЛЕНИЦИ. За чии глави ли са предназначени? Оглеждам внимателно всички, за да разбера кой липсва. Скоро ми става ясно: липсват главите на хората, за които мисля непрестанно.

ТРЯБВА много, много бързо да напусна този двор, за да спася себе си и хората, за които мисля непрестанно. Трябва да ги намеря, да ги предупредя…

Цикълът се затваря. Събуждам се.