Напред към слънцето

Има чудеса, които можеш да видиш, като само погледнеш през прозореца:

Полетът ми за София е в седем сутринта. Предимството да летиш на изток в този час е, че можеш да видиш слънцето, което бърза пред самолета.

Поглеждам през прозореца и си представям, че изгорелите облаци пред погледа ми, всъщност са повърхността на Марс, по която човек може да се придвижва само с шейна. Имам нужда от космическо сравнение за необикновенността им:

Във въздуха сезоните се сменят рязко. Зимата е по върховете на високите планини. Току- до тях, следва усещането за лятно, чисто и ясно време, в което от гигантското разстояние почти се вижда земята: Нататък, заедно с движението, настъпва есента и облаците стават сиви и стари:„Гледана отгоре, София прилича на пържено яйце“ – мисля си, когато самолетът приближава града и гласът на стюардесата предупреждава да се затегнат предпазните колани преди кацането. „Да, пържено яйце. Но пържено без мазнина.“ – довършвам мисълта си, преди да ми прилошее. Пилотът прави рязък завой, явно търси гигантското софийско летище. Яйцето започва да пораства пред очите ми, разбива се и става на омлет, върху чиято повърхност се приземяваме.