Можеш ли да запазиш здравия си разум, когато светът прилича на кланица? Възможно е! Ако си герой, заел страната на победителите или… военен фотограф. А защо не и двете?

Началото на юни, 1944 г. Франция съществува само като територия. Oстаналото е жестоко стъпкано от сравнително добре документираната война. Съюзниците са готови за “Операция Овърлорд”, която ще започне с инавазия в областта Нормандия. С около 7 000 плавателни съда и близо 11 000 самолета, това ще бъде най-големият военноморски десант, осъществяван някога.

Ранното утро на 6 юни, 1944 г, плаж „Омаха“, Нормандия. Първите американски часи се приближават към брега. Сред малкото оцелели снимки на Капа от този ден.

Сред войниците от 16-ти полк, 1-ва пехотна дивизия е и фотографът Робърт Капа. Верен на своята максима “Ако снимките ти не са добри, не си бил достатъчно близо”, кореспондентът на списание Life решава да се присъедини към най-първата от акостиралите части. Пехотинците трябва да се спуснат към плажа с кодово име Омаха. “Да изпусне инвазия за военния кореспондент е като да откаже среща с Лана Търнър” –  шегува се по-късно Капа. Но надали му е до смях точно в този момент, когато, скачайки от повредения кораб, се потапя до кръста в леденостудената вода и се озовава под германски обстрел. Той се скрива зад метални останки, плуващи във водата, вади своите единствени оръжия – фотоапаратите Contax и Rolleiflex и сред пушека прави първите си кадри.

6 юни, 1944 г., Нормандия.

Войната предлага изключителни гледки и документирайки ги, той усеща, че е на път да постигне мечтата си: името и снимките на Робърт Капа да станат част от историята, запечатвайки невиждани досега моменти върху лентата й.

Тази мечта е същата, която го е накарала да напусне антисемитска Унгария, да се озове в Париж, да смени своето име от унгарското Eндре Фридман на звучащото “американски” Робърт Капа. Това е мечтата, която вече го е водила през фронтовете на Испания, където, заедно със своята приятелка Герда Таро, е заснел хиляди умиращи хора. Тя загива на фронта, но той оживява, може би за да продължи своя път и за да осъществи мечтата си?

Герда Таро и Робърт Капа в Париж, 1936 г.

По-късно неговите пориви за справедливост и желанието му да разбере какво седи зад пропагандата, ще го заведат в сталинския СССР заедно с Джон Стайнбек и той ще усети, че ежедневието може да бъде по-опасно, отколкото битката на фронта. “Истината е най-добрата снимка, най-добрата пропаганда” – убеден е той.

С Джон Стайнбек в Москва, август – септември 1947 г.

И накрая: именно мечтата му е тази, която ще го направи прекалено дързък през 1954 г. в Индокитай. Там, в името на поредния си репортаж, Капа ще направи фатална погрешна стъпка и ще загине от избухнала пехотна мина.

Последната черно-бяла фотография на Капа. Индокитай, 1954 г.

Но сега, докато е на страната на Съюзниците при Нормандия, той изпитва само ужас. Това е “нов вид страх, който разстърсва тялото ми от пръстите до върха на косата и изкривява лицето ми”, ще опише изживяното той. Ръцете му треперят докато зарежда фотоапарата. През цялото време си повтаря изречение на испански, научено през Гражданската война: “Това е нещо много сериозно”.

Испания, 1938 г.

“Военният кореспондент държи в собствените си ръце залог – своя живот. Може да го заложи на този или онзи кон, или в последния момент да го прибере обратно в джоба си. Аз съм комарджия.” – също е сред неговите известни цитати, с които описва преживяванията си по времето на паметния ден, наречен от американските военни с термина Деня Д. По спомените на редник Хю Райли, чиито образ е запазен върху един от кадрите, Капа му е спасил живота. Той бил ранен и не можел да се движи, когато кореспондентът го извадил от водата на брега. Няколко дни по-късно, когато гърмежите утихват, енергичният фотограф прави въздействащи снимки на мъртвите тела, наредени по плажа и на удавените войници във водата.

Френски рибар наблюдава телата на убитите край Нормандия, юни, 1944 г.

Брайън Карсо, асистент професор по история от университета Мисерикордиа в Далас и куратор на изложба със снимки на Робърт Капа от Втората Световна война споделя своите виждания за характерния стил в снимките на унгареца. “В неговите фотографии има “екзистенциализъм”. В тях, много повече отколкото при всеки друг, заснел войната, е поставен силен фокус върху личността, която взема важни решения как да се държи при трудни обстоятелства. Най-добрия пример са снимките му от Деня Д на войници, пълзящи към плажа. Той не се заглежда в мащабното или героичното, а в индивида в една масова война, където е толкова лесно да изгубиш своята личност.” За самия Робърт Капа обаче улавянето на характерите е доста по-просто занимание: “Харесвай хората, които фотографираш и им го покажи!” е неговият девиз.

Пречупените кръстове показват колко немски самолета е свалил американският пилот „ас“. Тунис, април, 1943 г.

Капа твърди, че през Деня Д е заснел стотици кадри. Когато се връща в Англия, лентите са занесени в лондонския офис на Life по куриер. Той очаква голям успех, но не може да предвиди последвалата неприятност. По време на обработката в лаборатотията фото-асистентът, нетърпелив да види резултата, неволно унищожава огромната част от оригиналите, а останалите 11 снимки са размазани при проявяването. Списанието публикува 10 от тях, а лошото им качество е обяснено така: “Фотографът се е движил твърде много и е размазал снимките, което се дължи на изключителното му вълнение от момента.” Когато през 1947 г. Капа издава книга с военни спомени, той, не без ирония, ще я кръси: “Леко разфокусирано”.

“Тази война е като застаряваща актриса – става все по-нефотогенична и все по-опасна” – ще каже той по-късно. Нормандия съвсем не е първата му „работа“ в Европа. Вече е бил в Лондон през 1941 г. по време на непрестанните германски бомбардировки, известни като “Блиц”. През 1943 г. е акредитиран от американската армия като военен кореспондент за списание Collier’s и заминава за Алжир, за да отрази действията в Северна Африка. Изпраща репортажи от Тунис, в които отразява военните операции под командването на генерал Джордж Смит Патън и разгромяването на германците при Ел Гетар.

Край Ел Гетар.

Той е с американската армия при сраженията край Сицилия, при капитулацията на Палермо на 22 юни 1943 г. Отразява движението на частите на 16-ти полк и следва Съюзническите войски напред по целия италиански фронт до Неапол, който е освободен на 1 октомври, a генерал Матю Б. Риджуей пише до Life: “Поради своята професионална компетентност, мил характер и отзивчивост при споделянето на опасности и трудности, г-н Капа заслужи да бъде признат за член на дивизията”.

Портрет на Робърт Капа, Неапол, Италия, 1943 г.

Всъщност Капа, който като млад мечтае да стане писател, е описван като приветлив и общителен до нахалност не само от генералите. Известната по това време актриса Джералдин Фитжералд казва за него: “Беше изключително приятелски настроен. Излъчваше усещането за вътрешна еуфория. Не беше възможно да го обидиш. Някои хора не харесваха дивото му излъчване или самочувствието му и се опитваха да го унижат, но след няколко минути се отказваха… Той винаги изглеждаше, сякаш се забавлява и хората предпочитаха да се присъединят.”

Автопортрет.

След успешния десант в Нормандия, Капа се придвижва с настъпващите части напред към Париж. Вече живее с усещането за предстоящата победа и с известен патос снима освободените градове, американските войски, които са посрещани с възторг или пленените германски войници. Във Франция среща стар познайник от Испанската гражданска война – Хемингуей, който също е кореспондент в Европа.

Портрет на Хемингуей, който се възстновява след автомобилна катастрофа, Лондон, май, 1944 г.

Успява да заснеме особено интересни кадри при освобождението на град Шартър близо до Париж, където френски граждани, заподозряни че помагат на германците са наказвани в полицейското управление. Косите на жените са остригвани до скалп, а повечето от мъжете са екзекутирани. Една от най-запомнящите се фото-серии е тази на млада жена с подстригана коса, която е родила дете на германски войник и затова жителите на града я принуждават да обикаля града с бебето на ръце, под презрителните погледи и проклятията на хората.

Наказанието на французойка, родила бебе от германски войник, Шартър, август 1944 г.

Капа обобщава: “По време на война трябва да обичаш или да мразиш някого. Трябва да заемеш позиция, иначе не можеш да издържиш на случващото се.” Неговият талант да описва с думи големите моменти е почти равносилен на умението му да ги запечатва върху лентата.

Освобождението на Париж, Шанз-Елизе, август 1944 г.

Най-после еуфоричният характер на фотографа е на мястото си, когато сутринта на 25 август 1944 г., той е свидетел на най-голямото празненство по случай края на Световната война. Френските граждани и съюзниците честват по улиците освобождаването на Париж, а Капа снима Марша на Победата по Шанз Елизе. Но нетърпелив да повтори подвига си от Нормандия, той се присъединява към 4-та военизирана дивизия в битката срещу германците при Арденската офанзива в Белгия. Следват множество уникани кадри из Германия. И всичко е заснето с чудовищна лекота – просто поредното приключение…

Американски войник, убит от немски снайперист, Лайпциг, 1945 г.

Август, 1945 г. Берлин е сринат почти до основи. Робърт Капа отделя две седмици за да заснеме грозните последици от войната. Евреин по произход, той ще се върне пак тук през септември за първата религиозна служба в Берлинската синагога от 7 години насам. Войната е приключила, оставяйки след себе си тъга и безнадеждност в десетки страни, а Капа заявява единствено: “Надявам се да остана безработен военен фотограф до края на живота си!”

След войната Капа доказва, че може да се занимава и с модна фотография: 1948 г., Париж – модел на Dior в стил „New Look“.

(Статията е писана за списание l’Europeo и е посветена на фотографа Робърт Капа и работата му като военен кореспондент през Втората световна война. Снимки: Magnum Photos)