Понякога те виждам, поласкана,
на черните мъже в очите как блестиш
и в погледите, търсещи и влажни,
на най-красивите жени. 

Понякога те виждам в този град замръзнал:
на улицата, с тънко цветно яке.
Но кой ли от дома си те е пуснал,
Светлина? Аз те виждам навсякъде.

Ти поливаш ръба на земята, полепнал
над спокойните облаци меки,
с лъчите на слънцето, седнало
до крилата на самолетите.

Ти си плажът с черупки от миди по него
и морето, което раздава енергия,
ти си рибите – топли и леки,
ти си пясъкът жълтият… целият.

И те виждам – през крехкия летен ветрец – 
че вечер танцуваш по пътища бягащи, 
че колите се свиват и изчезват до теб,
Светлина, и се скриват, и няма ги.

Ти биеш по погледа, до кръв нараняваш
и лъжеш очите чрез отражения,
но всичко, което обичам, създаваш,
Светлина. И всичко променяш.

Ти проникваш дори из тавани задушни
и рисуваш контур на света, да го има.
Как си толкова важна и толкова нужна,
Светлина, а си всъщност невидима?

2004 – 2020

Снимка: квартал Изток, София, януари 2020 / Ema Veneva / Copyright©2020

---

Ако прочетеното ви харесва, може да поръчате книгата „Електро“ от фейсбук страницата на автора или да изпратите мейл на contact@emaveneva.net.

©Ема Венева, автор, ©Стела Василева, художник, ©Милена Вълнарова, корица, ©Георги Казаков, фотограф