Edvard Munch, The Lonely Ones, 1899

През опушено стъкло гледа слънцето онзи,
който не знае какво чувства. Прошушват му
настроенията си околните. И той се сдухва.

И ето го: облечен е за път. Отива в Индия
онзи, който не знае какво чувства. Ще вика
огъня на миналото, духа си да разпали. Ще събира
сълзите си, наваляли по върховете на планините.
Ще рови в корените около труповете – камъка
на истината да намери. С чистата вода на сънищата
и магиите ще вечеря. От хаоса и мистериите му
ще трепери. Страховете си нагоре-надолу ще издишва
и вдишва. В шарени килими ще вшива
мантри,
карма,
мъниста…

…
И ето го: той се завръща отдалече, променен.
Повярвал в яркостта на надеждата светеща, той се кълне
в изцелението, чрез просветлението на аскета.

Проповядва честност през бедност, богатство
чрез зрелища. Говори: „Личността е съзвездие
от хора, враг ни е егото…“
А той самият е натежал, действително –
както всеки, дълго отсъствал.
През цветно стъкло, увеличително, вече гледа
слънцето онзи, който не знае какво чувства.
Прошушват му интереса си околните. И той се изпъчва.