Архив за етикет: интервю ема венева

Интервю с мен за Webcаfe


Интервю с мен, публикувано в Webcafe.bg на 10 юни 2019:

Ема Венева и електричеството на поезията

Ема Иванова е име, което читателите на Webcafe.bg познават добре – в продължение на 3 години тя работи като автор и редактор в сайта. Днес тя е журналист на свободна практика, а имаме шанса да я видим и в друго амплоа – с творческия псевдоним Ема Венева, тя издава дебютната си стихосбирка „Електро“.

В нея Ема обръща внимание на темите, които я вълнуват, но не в журналистически жанрове, а в поетически. Римувано и ритмизирано тя се гмурка в абстрактния свят на думите, за да се посвети на импулса на мисълта, или тръпката, плъзнала навсякъде по кожата – „Електро“. В книгата тя изследва от различни ъгли нощните светлини на родната си София, звука от трамвайните релси, електическите стълбове в полето.

Дебютната й книга е писана бавно, продължително отлагана, изживявана. Затова и събира две десетилетия поезия във внимателно подбрани 45 стихотворения. За да не говорим вместо текстовете и да не се чудим „какво е искал да каже авторът“, зададохме на Ема няколко въпроса за поезията и нещата от живота на един поет на свободна практика или журналист без работно време. За финал ще ви предложим и две стихотворения от книгата „Електро“.

Кога пишеш?

Идеите ми идват вечер. Навик ми е да ги записвам на ръка и след това ги прехвърлям на компютъра. На екрана започва „коването“, което си е тежка работа: оформянето на текста, моделирането му и безкрайното му редактиране, което пък обикновено се случва през деня. Именно при този процес от първоначалната идея може да се получи стих, или искрицата да бъде затлачена до невъзможност.

Обичам да работя от вкъщи, сама и на тихо. Това често не е възможно, затова и ми висят куп идеи, под формата на записки, които са оставени да „отлежават“ прекалено дълго време, преди да започне оформянето им.

Как се пишат стихотворенията?

Противно на мита за „музата, която навестява поета“, мога да кажа, че едно стихотворение никога не се пише само. Вярно е, че идеята за него се ражда сама и съвсем спонтанно, но идеята е само началото. Тя трябва да е силна и да е предизвикана от някаква неконтролируема емоция, която иска да излезе на светло, без да загуби заряда си. Но дали тази емоция е муза или е просто готовност на сетивата да преживяват разни неща?

Често ме вдъхновяват някакви неуловими неща: фотографично обсебващи ме пейзажи, обекти, помъкнали някакво минало, което усещам, чужди настроения, които се носят из въздуха. Някакви трудно обясними влияния, а също и хора или неясни ситуации.

Почти винаги „обсебването“ се появява неочаквано и дори в неподходящо време. Губя много идеи само защото се появяват в момент, в който нямам възможност да ги запиша.

Когато решавам, че наистина трябва да уловя усещането, правя нещо като „скица“ – надрасквам най-важните, основни и ако може оригинални комбинации от думи на лист, който оставям за времето, когато ще мога да редактирам. Съответно всяко едно стихотворение при мен отнема изключително много време.

По-бързо се пише журналистически текст или поетически текст?

Много по-бързо се пише журналистически текст, защото в него задачата и целта са пределно ясни. Журналистическият текст задължително има практическа стойност и се подчинява на предварително зададена идея. Също така журналистическия текст не изисква някакви дълбочинни стилови умения: не е необходимо да си толкова иновативен в изказа, никой няма да се разсърди, ако изреченията не са абсолютно съвършени, стига да вършат работа и да се подчиняват на целта. Ако човек изпълни „задачата“ в журналистиката, получава удовлетворение, което е сходно с това от добре написания поетически текст. Все пак „журналистическото“ удовлетворение „държи“ по-кратко, но пък е по-щастливо, защото често среща разбиране от обществото и служи на някаква полезна кауза.

Докато при стиховете рискът да не бъдеш разбран винаги е огромен. Покрай тях винаги има огромно напрежение, те са като някаква неудобна лична тайна, за която си убеден, че на хората не им пука. А удовлетворението от поезията идва само ако успееш да постигнеш въздействие над читателя на съвсем друго ниво. При поезията всичко е в пъти по-трудно – задачите са много по-лични и съответно безгранични и безпощадни като изисквания към самия тебе.

Как се казваше първото ти стихотворение?

Първото си четиристишие написах като съвсем малка – първи-втори клас примерно. Беше нещо, свързано с огън, което не си спомням. Показах го на баща ми, който каза, че е много хубаво, но нека ми е ясно, че няма да стана „новия Ботев“. Явно съм разчела идеята, че няма да стана „новия Ботев“ по много градивен начин: амбицирала съм се да си бъда аз.

После в четвърти или пети клас бях написала дълга поема за някакви птици, която беше смешна, и я четох пред класа. Госпожа Цекова каза, че много й харесва, и ми писа шестица. След това пишех тийн стихове в един оранжев тефтер, те бяха основно романтични и свързани с това как ще избягам от този „затвор“ с решетки, ще пътувам и прочее. Признавам си, че стиховете ми от онзи период са твърде незрели и твърде повлияни от мрачната музика, която слушах.

Повече поезия или повече проза има в София?

Опитвам се да извадя поетичното от София, защото това е моят първосигнален начин да подреждам света. Понякога в този град е трудно да вдигнеш „емоционалния заряд“, защото прозата се носи на талази от институции, павета, олющени сгради, полицейски коли, от усещането, че „така се прави“.

Все пак, както всичко си върви прозаично, така и съвсем внезапно, например като завали неочакван дъжд или градушка, поезията се появява властно и оцветява всичко. Понякога в пет сутринта през лятото или в шест следобед през зимата се появяват страхотни поетични вълни над града. Или когато Витоша се наведе над фасадите с изключителната си красота.

В София съществува огромна нерационална енергия, която се отключва съвсем внезапно, тъкмо когато си решил, че бруталността на този град ти идва в повече.

Колко волта е поезията?

Волтажът зависи от волята на пишещия и от това доколко е склонен да жертва от себе си и времето си, за да се получи електричество.

Колко думи правят стихотворение?

Минимумът е три, предполагам.

Какво те наелектризира?

Несправедливостта. Слепотата на хората. Невъзможността да спреш времето. Абсолютната загадка на любовта.

Колко тежи една запетая?

След издаването на „Електро“, където амбицията беше да се представи високограмотен текст, ми се струва, че препинателните знаци са най-добрите приятели на поета. Вярно, в началото имах съмнения дали те са нужни, но след това реших да се възползвам от предимствата на пунктуацията да предава паузи, тон, интонация. Надявам се, че се е получило.